Любовна история

Откриването на изложбата току-що приключи. Залата е пълна с хора. Работя тук само от няколко месеца и съм малко нервна, защото не познавам почти никого. Умихвам се и създавам впечетление, че съм спокойна и точно на мястото си.

Сградата е нова и бяла. Мраморни тавани и стени, половината от помещението е с огромни прозорци гледащи към океана. Красиво и малко зловещо. Никога не съм обичала да се чувствам разголена и по някакъв начин в центъра на вниманието. Тези места обаче те карат да се чувстваш точно така.

Говоря с хора, развеждам ги сред картините. Една ме потопи в червено и жълто насторение. Времето напредва. Прехвърлих се от вътрешната зала към тази, която беше надвесена над водата. Пътят минаваше през стъклен вътрешен мост. Тук беше почти празно.

Спрях пред едно голямо платно с щедри тюркоазено-виолетови мазки. До мен се приближа мъничка , невзрачна жена.Тънка, къса косица, бледо розова жилетка. Аз започнах моята обичайна реч като за потенциален клиент. Тя не ме слушаше. Беше извърнала глава на другата страна. Изведнъж се обърна към мен и аз видях нейните тъмни, горящи очи.

„Знаете ли за групата на Градинарите?“ запита жената.

„Не. Независими артисти ли са?“

Тя се усмихна.

„Те садят живо изкуство.“

„Моля?‘‘ - мислех че нещо не съм разбрала.

„Те се събират в гората недалеч от тук. Идват отвсякъде. Остват за една седмица там, в пустоща. Избират специални дървета и вземат клони и корени от тях. Издялкват фигурки на хора. Малки. Прецизни. На последният ден организират среднощен ритуал на който ги посаждат в земята. После си заминават, кой от където е дошъл.Следващащта им среща след една година е на друго място, някъде по света...‘‘ тя ме погледна още по-усмихнато.

„И това е всичко?‘‘ попитах аз. Вече знаех, че трябва да внимавам.

„Да. Ако не броим ,че после тези фигурки порастват от земята и стават с истински размер. Откъсват се от корена си и тръгват по света да се заселват.‘‘

Огледах се защото ми стана студено, малко лудо и неудобно.

Помислих си за единственото „погребение“ което аз съм извършвала собственоръчно. Бяхме много млади, душите ни чисти. С моята Любов решихме да се оженим тайно. Отидохме в гората на лунна светлина и се заклехме във вярност и духовна връзка пред Гората, Небето и Боговете. Много години по късно, след като взаимно си разбихме сърцата, аз отидох в същата тази гора и погребах нашите снимки и помолих за „развод“. Никога не съм се замисляла дали и те не са „пораснали“ и заживели един друг парарлелен живот и на пук на нас са останали женени?

Жената до мен си беше тръгнала. Останах зашеметена и неуовлетворена. Опитах се да я намеря, нямаше я никъде в галерията. Отидох при една колежка, разпитах я. Не знаеше нищо за нея, нито за групата за „живо изкуство“.

Няколко дни бях заета , но не спирах да мисля за случката. Една сутрин реших и се запътих към гората. Отивах да търся децата на артистите-скулптори. Обикалях целият ден. Направих си пикник. Не видях никого и нищо.Взирах се по земята, рових тук и там с крака почвата. Заглеждах се по короните и клоните на дървета. Нищо, което да напомня живи хора.

Привечер малко разочарована се приготвях да си тръгна. Към мен се приближи една двойка възрастни хора. Реших да ги попитам преди да си тръгна, може би те щяха да знаят нещо.

Наближиха ме. Лицата и на двамата бяха набраздени, имахе мътен тен, но с много приятно усмихнати изражения. Жената имаше красив шал, в жълто и сиво. Заприказвахме се. Не бяха чували за никакви ритуали и живи корени. След малко си пожелахме лека вечер и аз подадох ръка за довиждане. За секунда се помислих, че ръцете им са сраснати като заплетени клони. Само кимнаха и се отдалечиха.

Продължих напред, но бавно и неуверено, сякаш знаех, че пропускам нещо важно. Какво правеха те тук, сами в почти пълният мрак? Не беше време за разходки. И тези техни ръце. Обърнах се и тръгнах обратно. Викнах им. Нямаше ги никъде. Повъртях се още малко и реших, че всичко това няма смисъл.

Точно тогава на едно дърво видях шала на жената! Спрях се и разгледах внимателно двете омотани дървета в една силна прегръдка. Шалът изглежда загръщаше това, което приличаше на рамене. Нежно го завързах, за да не го отнесе вятъра. Забързах към вкъщи. Никога повече не се върнах в гората.

Но отидох на мястото в която се бяхме оженили. Намерих тайника и разрових земята.. кутийката с нашите снимки беше празна. На мястото имаше израснали две тънки дървета сплели ръце.