Камъче

Владимир винаги носеше камъчето със себе си. В левият джоб на палтото. На бюрото и дори под възглавницата си, докато спеше.

Беше му подарено от едно непознато момиченце във влака. Оказаха се в едно и също купе. Майка му спеше, докато то беше разстлало една кърпа на сгъвемата масичка пред себе си. Там беше подредило много и шарени камъчета. Когато детето го покани да си избере, Владимир се подсмихна снизходително. Накрая, сякаш привлечен от едно, по-встрaни от останалите, стана негово и ето вече два месеца не излизаше от ръцете му.

То беше мъничко колкото едвам да запълни шепата му. Въртеше го между пръстите си, радваше му се. Изпитваше странна привързаност към един толкова незначителен предмет. Нежното триене на кожата му до тези топли и чувствителни страни, му носеха успокоение неусещано преди. Много часове беше прекарал в унес, докато го превърташе от сгъвката от пръстите до дланта си.

Владимир се беше научил да го „вижда“ само с кожата си. Познаваше всеки милиметър от него. Четирите му страни бяха гладки, почти кадифени. Петата в пълен противовес беше изключително назъбена и нащърбена, сякаш точно там някога е била откъсната от плътта на голяма скала. Пръстите му обхождаха всяко ръбче и ъгълче, сякаш всеки път се готовеха да откият нещо ново. Единият край започваше от ниско и лека по лека, милиметър по милиметър се изкачваше докато оформяше красив хълм с три възвишения. Първото остро и леко изкривено на дясно. Второто сякаш се колебаеше на къде иска да се наклони. Третото беше най широко и със сплескана горна част наподобяваща глава на птица. Помежду тях сякаш се образуваха две долини.

Много често когато мислите му се зарееха на някъде, той улавяше някакво движение или промяна в повърхността му, и тогава бързо го поглеждаше. Но то си беше все същото. Малко и незабележително парченце скала.

С времето пейзажа по озъбена страна, някак си беше започнал да става по интересен и раздвижен. Все по често той опипваше какво става между процепите. „Гледките“ започнаха да се наливат с цветове и усешания.Започна да“вижда“как от едната страна на хълма има гора, река и високи борове от двете страни на долината. Почти усещаше мириса им свеж и чуваше пляскането на крила от диви птици горе в небето. Вечер можеше да чуе кукумявки да издават техните неземни бойни викове. Щурци и жаби добавяха магичност на мястото. Навсякъде имаше красиви цветя. Лалета и зюмбюли, кокичета и рози. Той се изуми , че те растяха в един сезон. Беше непроменлива, непокътната красота, но след време някак малко скучна. Там нямаше никой и Владимир се питаше защо въобще е създадено това райско кътче.

С времето откри ,че има и друга долина.Мястото беше безкрайно различно.

Тъмна ниска трева и мъртви дървета. Нямаше цветя и слънцето едвам грееше. Рядко преминаваха животни - пълна противоположност на съседната долина. Реките бяха пресъхнали. Мъртво място, пълно със скелети на отдавна изчезналото щастие. Тихо и прокобно.

Владимир се забавляваше да разглежда тези две пълни противоположности и да се пита как е възможно тези два свята да се разделени само от едно възвишение.

Един ден, изследвайки черната долина, забеляза къща между дърветата. Сивкава и ниска. Без ограда и без пътека до нея. Докато се чудеше как никога до сега не беше попадал на нея, вратата се отвори и от там излезе една жена. Красива, със светли очи и тъмна коса. С цялата си същност той знаеше, това беше Нона.

От този момент Владимир започна да прекарва цялото си свободно време с нея. Гледаше я как става сутрин, как простира. Как пее или пък ходи на лов. Веднъж, толкова се изплаши, когато тя замръкна до едно полупресъхнало езеро, че не спа цяла нощ и стоя на пост докато тя беше вътре в бивака.

Животът на Нона беше тежък, но тя го понасяше спокойно, почти щастливо.

Въпреки ,че беше сама и не говореше никога с никого, той някак си не можеше да си представи ,че тя ще се оплаква от това че носи вода от километри или пък че няма почти никаква реколта от малката си градинка зад къщата. Най-любимото и на двамата беше, когато вечер Нона сядаше на стола си обърната към хоризонта. Тя съзерцаваше далечината, той нея.

Владимир , често се питаше какво ли е да си толкова сам както беше Нона, сама сред тази безнадежна чернота.

Ходейки по улиците се улавяше, че се опитва да я види сред тълпата. Копнееше да чуе гласа й. Да има истински разговор, дори да я прегърне. Вече често си предстявяше как е там, в нейният свят. Техният свят. Виждаше как и показва целият райски кът от другата страна. Представяше си как живеят във вечно лято, устроили своят дом и как се грижи за нея.

Дали от тези мисли или от нещо друго, нощите на Владимир станаха безсънни и дълги ор безкрайните редици мисли. Точно и тогава той отбеляза нещо което му се стори странно. Напоследък, животът в долината беше станал по мрачен, а дните по къси.

Градината на Нона вече беше напълно безплодна.Тя все по рядко излизаше на лов или разходки, и все по дълго се заседяваше на стола. Животът някак беше забавил пулс. Последните няколко дни Нона изглеждаше много слаба и болна, но още се движеше. Ах, мислеше си Владимир, ако тя само знаеше ,че от другата страна на хълма я чака раят, недокоснат от мъката на нейният свят.

Колкото по-вече той мечтаеше да я спаси, толкова по-вече мракът на нейната реалност се сгъстяваше. Сякаш часовника на оставащите й дни, се беше забързал неусетно.

Един ден, тя не излезе от къщата.

Владимир се поболя. Не спа, плака , вика и накрая в пълно изтощение заспа сплел ръце около камъчето.

***

Минаха се няколко дни преди съседите да се решат да разбият вратата на апартамента за да видят дали всичко е наред. От Владимир нямаше и следа. Единственото което намериха беше едно малко камъче на възглавницата в леглото му.

***

Някъде там, в някакъв друг свят той отвори очи. Огледа се наоколо. Тъмна ниска трева и мъртви дървета. Нямаше цветя и слънцето едвам, едвам грееше. Всичко беше тихо и тъжно. Забеляза къщичка, сивкава и ниска. Без ограда и без пътека до нея. Вратата се отвори и една слабичка женска ръка се показа.